Глухарят (Tetrao urogallus) е едра горска птица, срещаща се в голяма част от европейските гори. Тези популации са останки от предишно по-обширно разпространението на птицата в Южното полукълбо отпреди няколко хиляди години, когато климатът е бил по-студен.
Досегашните практики по опазване на глухаря като вид са предотвратили пълното му изчезване. Засега! Повечето от тези малки птичи ядра са изправени пред много сериозни проблеми. Най-западната популация, тази, в кантабрийската планинска верига, е типичен пример, че въпреки усилията, глухарят в тези райони е на път да изчезне завинаги.
В прединдустриалната епоха популацията на глухаря в Кантабрия е заемала около 30 000 км². В началото на 70-те години на 20 в., при първото систематично преброяване на кантабрийския глухар, се установява, че той заема едва една трета от тази площ. А в днешни дни видът се среща на по-малко от 1000 км², което представлява 90% намаление в сравнение с площта, заемана преди само 50 години.
Според проучванията в района на западна Кантабрия 90% от популацията е изчезнала между 1978 г. и 2019 г. И спадът продължава. Кантабрийският глухар се счита за „критично застрашен“.
Причини за упадък и пречки пред възстановяването
Учените са на мнение, че интензивният лов да е основният фактор за намаляването на глухарите в кантабрийската планинска верига. Тази птица е ловувана законно и незаконно. Само между 1956 и 1965 г. са издадени над 400 разрешителни за лов на глухар. Но данните за бракониерския обстрел са в пъти повече, след 1979 г., когато популацията е обявена за защитена.
Проучванията за бракониерството на глухари показват, че между 1940 г. и 2000 г. са убити 6000 глухари. 95% от незаконната дейност е извършена от мъже. Статистиката за 2019 г. отчита само 200 птици в цялата кантабрийска планинска верига.
Други причини за срива на популацията са загубата на горска маса, промени в местообитанията и климатичните промени.
Въпреки премахването на много фактори за загуба на популацията и стартираните нови проекти за опазване на вида, кантабрийския глухар продължава да намалява. Контрастът е много очевиден, ако се направи паралел с други емблематични видове от иберийската фауна, като иберийският рис, кафявата мечка и царският орел, чието възстановяване е забележимо. Важно е да се отбележи, че горските птици, с изключение на глухаря, са характерни със стабилната си еволюция .
Но глухарят изчезва. Защо?
Спирала на изчезване
Изолираните популации, които са претърпели рязък спад поради външни фактори (лов), са белязани от намалено генетично разнообразие поради липсата от кръстосване със сродни видове. Тази загуба на разнообразие може да доведе до „генетична имбридна депресия“, ако се натрупат вредни генетични варианти, които влияят отрицателно на ключови елементи в жизнения цикъл на видовете, като репродуктивен потенциал или оцеляване.
Инбридната депресията може дори да генерира, сама по себе си (без намесата на външни фактори), допълнителни спадове и по-големи загуби на генетично разнообразие, трансформирайки се в самозадвижващ се процес, наречен „спирала на изчезване“ .
Първоначалните причини за спиралата се дължат на човешка дейност (в случая лов), но след като веднъж системата се задвижи, тя става независима от тези първични човешки влияния. В резултат на това популацията губи способността си да реагира на предизвикателствата на околната среда, които при нормални ситуации не биха създали проблеми.
Генетичното разнообразие на кантабрийския глухар е критично ниско. Нови изследвания показват, че много от птиците имат висока степен на инбридинг. За да се установи наличието на имбридна депресия, трябва да се констатира загуба на биологичен потенциал. Тази загуба е ясно проявена в неспособността за оцеляване на младите екземпляри.
Въз основа на данни от 32 гнезда на кантабрийски глухари, се наблюдава 50% намаление на броя на яйцата между 1950 г. (когато средната бройка в гнездо е била десет) и 2020 г.. Към това трябва да добавим: много ниския коефициент на снасяне; ниски нива на излюпване; и много висока смъртност на пилетата.
Между 2010 г. и 2017 г. кантабрийският глухар е снесъл 204 яйца, от които са излюпени 56, като само половината от пилета са оцелели. Научна програма от 2020 г. показва, че само две от осем женски в програмата снасят яйца, общо 13, от които само четири се излюпват, но нито едно от пилетата не оцелява.
Тежестта да бъдеш уникален
Ясно е, че усилията за опазване на вида няма да имат голям ефект, ако нещо в самите птици е спряло да работи. А има много силни индикации, че това се случва. Наложителна е спешна научна интервенция за генетично спасяване на вида, което да възстанови генетичното разнообразие, елиминирайки отрицателните ефекти от инбридинга.
Генетичното спасяване е успешно тествано в диви популации на птици, сходни с глухаря. Но това не е проста задача. Популацията на кантабрийския глухар е обременена от управленски решения, поради неговата уникалност.
През 60-те години на 20 в. птицата е класифицирана като уникален подвид (T. u. cantabricus). По-късно придобива собствен статут, както се е случило и с други птици от Пиренеите (T. u. aquitanus) – има 12 класифицирани подвида. Характеристиките на тези подвидове никога не са били стабилни, тъй като се основават на морфологични характеристики, които се припокриват значително между популациите. Но генетичните изследвания показват, че класифицирането на кантабрийския глухар, като подвид, няма оправдание.
Нагласата за подвид при глухарите е таксономична инфлация, научни хипотези, при които се представят повече таксони за вида, отколкото генетично и еволюционно това е определено.
Уникалността обикновено се приема за положителен фактор, защото насърчава научните усилия за опазване и възстановяване на популациите. Но преекспонирането на уникалността създава капана на таксономичната инфлация, в който е попаднал кантабрийския глухар. Неговата изключителност е толкова неприкосновена, че идеята за кръстосването му с други популации от Пиренеите, никога не е била обмисляна.
Генетичното спасяване трябваше да се стартира отдавна, но как би могло да се направи за сметка на уникалността на кантабрийския глухар?
Сега, когато сме наясно, че кантабрийският глухар не е толкова изключителен, колкото се представяше и че инбридната депресията може да е довела популацията до нежизнеспособност, това, което ни остава, е час по-скоро да стартираме генетично спасяване. Може вече да е твърде късно, но си струва да опитаме.
