Първите опити за картографиране на опустиняването датират от 70-те години на миналия век. Първата глобална карта е направена през 1977 г. по повод Конференцията на ООН за опустиняването и се нарича Световна карта на опустиняването .
Оттогава се полагат усилия за създаване на атласи и карти, които представят този сериозен проблем както на глобално, така и на национално ниво. Но можем ли наистина да го картографираме?
Сложността на опустиняването
Това, че има повече от сто дефиниции на опустиняването означава най-малко две неща: никоя не е правилна и проблемът е сложен. Ако разгледаме най-разпространената, тази на Конвенцията на ООН за борба с опустиняването (UNCCD), ще потвърдим тази сложност и ще видим някои от неяснотите, исторически свързани с тази концепция. По дефиниция опустиняването е „деградацията на сухи, полусухи и сухи субхумидни земи в резултат на климатичните промени и човешката дейност“.
Да започнем с това, че свръхсухите райони не са включени. Не могат ли да деградират? С други думи, може ли една пустиня да се опустинява? Отговорът е да, благодарение на научно-техническото развитие, което направи възможна експлоатацията на огромните подземни водни резерви, които се намират в тези негостоприемни места, което води до епизоди на свръхексплоатация и следователно до деградация.
Всъщност, както обяснява самата UNCCD, „земя“ означава земната биопродуктивна система, която включва почва, растителност, екологични и хидрологични процеси. Това пояснение е много важно, тъй като земята често се свързва с почвата, свеждайки опустиняването само до процесите на ерозия. Следователно деградацията на подземните води, тяхното изчерпване и замърсяване, когато се случва в сухи райони, също е опустиняване.
Глобални карти на опустиняването
Петнадесет години след първата Световна карта на опустиняването, през 1992 г., това, което е известно като първия Световен атлас на опустиняването, беше представено на срещата на върха за Земята.
Вторият атлас , който се появява пет години по-късно, се основава на „Глобална оценка на състоянието на причинената от човека деградация на почвата“ и оценки на национално ниво от изследователите H. E. Dregne и Nan-Ting Chou и предоставя много високи и неправдоподобни нива на опустиняване. Степента на опустиняване се оценява на 70% от сушата на Земята.
Инициативи се провеждат както на глобално, така и на национално ниво, например с оценки на промените в земеползването, Всяка страна, подписала UNCCD, трябва да разработи планове и стратегии за справяне с този проблем.
Може ли опустиняването да бъде картографирано?
Третият и до момента последен Световен атлас на опустиняването , публикуван през 2018 г. от Европейската комисия, отговаря на този въпрос отрицателно. Това е изискан документ, в който цветни панели се появяват върху различни променливи, свързани с опустиняването. Няма обаче карта на опустиняването.
Оправдание за това отсъствие намираме на първата страница на въведението: „Този атлас представлява значителна промяна по отношение на първите две издания на Световния атлас на опустиняването, тъй като не представя детерминистични карти на глобалната деградация на земята“.
Ограниченията на този тип карти се фокусират главно върху два проблема. Първото е свързано със субективизма на авторите, когато решават какво е опустиняване и какво не. Пълната свобода на тази преценка изглежда невъзможна.
Вторият момент, който изглежда преодолим, е, че методологиите, използвани до момента, са се опитвали да определят променлива за опустиняване, която не е измерима с един единствен индикатор. За да се постигне това, толкова различни процеси като ерозията на почвата и свръхексплоатацията на подземните води, са обединени без надеждна статистическа база. С други думи, направен е опит да се добавят круши към ябълките и резултатът е синя слива.
Като се има предвид невъзможността да се направят карти на нещо толкова сложно като опустиняването, AMD предлага нова парадигма, – сближаването на доказателствата – която подчертава особеностите на всеки регион и предлага диагноза въз основа на тенденциите на социално-икономически и биофизични променливи, които ни показват какви форми на земеползване могат да доведат до процеси на деградация.
Този акцент върху превенцията ни напомня, че унищожаването на естественото плодородие на териториите не е лесно да се предотврати и затова е необходимо да се предвиди деградацията.
След повече от четири десетилетия опити да направим карти на опустиняването, резултатът на Световния атлас на опустиняването е… празна карта. Това е сериозен проблем, защото една празна карта може да бъде запълнена с всичко. По този начин, когато администрациите са притиснати да дадат бърз отговор, най-интуитивното нещо е те да използват картата на засушаването, което е концептуално голяма грешка, тъй като сухите зони са само зоните, които потенциално могат да бъдат опустинени, но не са такива.
От друга страна, празната карта е предизвикателство за изследователите – възможност за създаване на методология, за картографиране на опустиняването.
